Тръгнаха към входа на сградата, като Джак вървеше уверено с голямата си и силна фигура, а тя пристъпваше плахо и сковано до него. Влязоха през голямата въртяща се врата и суматохата вътре ги погълна. Бляскави жени в нови модни дрехи сновяха навсякъде. Розали почти се скри ужасено зад Джак.
-    Май е по-добре да си ходим. – прошепна тя. Той стисна челюст. Нямаше да се отказва сега, само защото малката се беше подплашила като заек. Погледа му се прикова в един мъж с отблъскващо, мазно излъчване.
-    Така и така стигнахме до тук, няма да се отказваме сега. – прошепна и той, като студените му очи не изпускаха мъжа от полезрението си, а мускулите на челюстта му потрепваха едва едва.
-    С какво мога да ви бъда полезен? – с мазна усмивка приближи огромното си туловище към тях.
-    Здравейте името ми е Джак, агент съм на младата дама тук. – пое инициативата той, като я побутна пред себе си.
-    Ама... – понечи да каже Розали.
-    Малко се притеснява ще я извините.
-    Разбирам. – Мъжа започна изучаващо да разглежда жената, сякаш беше стока за продан. – И е тук защото?
-    Иска да стане модел. – простичко каза Джак.
Тя потръпна от лакомия поглед на мазния тип. Вече бе започнала да съжалява, че прекрачи прага на модната агенция. Ако не беше срещнала Джак сигурно щеше да продължи да мачка салфетката и никога да не влезе тук.
-    Момче ще изкарате добри пари. – смигна му мъжа. – Доведи я утре вечер в Плаза, има официален прием. Попитай за Джовани Марети и ще ви пуснат. Ще я представим тогава.
-    Добре благодаря. – Хвана ръката на момичето и я повлече навън. Официален прием топки. Много добре знаеше, че вечерта богати мъже от всички страни щяха да си избират бели робини и да наддават за тях.
Излязоха навън и слънцето засвети силно в очите му, което го накара да сложи отново тъмните си очила. Розали това и чака и понечи да хукне на противоположната посока. Но Джак реагира бързо хвана я за ръката и я дръпна.
-    Чакай, чакай! Къде отиваш! – нямаше да допусне златната мина да му избяга току така.
-    Аз...прибирам се. – тихичко каза тя. – Мисля, че всичко това беше една огромна грешка.
-    Не, не глупости! – „Мамка му!” помисли наум той. Трябваше ли да я хваща шубето сега, когато точно се бе промъкнал.
-    Страх ме е. – изломоти тя.
-    Искаш ли да останеш с мен до утре? – ако се наложеше щеше да я задържи на сила. Тя беше билета му за приема.
-    Н-н-н-не знам. – почна да заеква. Това не беше редно.
-    Хайде...не ям хора.
-    Добре. – кимна тя. Защо ли се доверяваше на непознат като него. Непознат с най-студените и безмилостни очи които някога бе виждала.

Апартамента му бе малък и уютен добре подреден. Тя приседна нервно на дивана.
-    Искаш ли нещо за пиене? – попита я той. Боже ама тая жена беше истинско дърво. Така се бе стегнала, че направо можеше влак да се бутне в нея и да стане на хармоника.
-    Нещо безалкохолно...не пия алкохол.
За малко да се задави при тези и думи. Тя щеше да го подлуди с цялата тази невинност и свенливост около нея, май нямаше да изчака приема на следващата вечер и просто щеше да й извие врата като на мръсно пиле. Бързо се овладя и повдигна рамене, като хвана бутилката кола и й напълни една голяма чаша, после без тя да забележи сипа и малко водка. Подаде й я. Дано поне малко се отпуснеше, че щеше да стане един много красив труп. Розали доверчиво отпи от чашата и сбръчи нос.
-    Какво е това? Прилича на кола, но май не е.
-    Това е бразилска кола. – боже каква тъпа лъжа, но не знаеше какво друго да каже.
-    Оу добре. – тя нервно пресуши чашата на един дъх. Джак се опули. Е поне наистина щеше да се отпусне.
-    Искаш ли още? – момичето кимна и той и забърка още една чаша, като този път сипа малко повече водка.
Розали отново изпи чашата нервно на един дъх. Бе толкова жадна. Той за малко да се задави. Наля си пълна чаша уиски и отпи юнашки. Чудесно, с толкова водка на екс, жена която не пиеше щеше да се напие за отрицателно време.
-    Може ли още? – попита тя.
-    По-добре да минеш на вода. – подаде й бутилка минерална вода, като силно се надяваше, че вече не е прекалено късно.
След около петнайсе минути прекарани в мълчание, през които тя не спря да мачка ръбовете на полата си,  ръцете й почнаха да играят пред нея, а тавана лекичко да се върти.
-    Джак...не ми е добре...тавана се върти... – той въздъхна тежко. От това се беше опасявал. Мацето се беше отрязало за минути, а дори не знаеше какво точно се случва.
-    Хайде ще те заведа да си легнеш. – хвана я за ръка и й помогна да стане, но тя лекичко залитна. Боже беше се отрязала като талпа. Обгърна рамото си с ръката й и я поведе към спалнята.